БЯЛАТА КЪЩА

В ноемврийския следобед, под тихо падащия дъжд, вървях към теб, за да те видя, любима бяла къща. Единствена за мен, сред  всички други къщи на града Старинния, от който никога не  се откъсвах в мислите си. 

На мястото, където те погалих с целувка за „довиждане”,стоеше ти, такава, каквато те  запомних – с грейнали прозорци и врата, усмихната през сълзи.  Сама, сред други къщи на града - Старинния. С отворена за мен врата, с надежда чакаща...   

Със бавни крачки, по  уличката калдъръмена, дойдох до къщата на детските ми спомени. Вървях сама  - под тихо падащия ноемврийски дъжд, във късния следобед. 

Къде си, бяло конче? Не чувам тропота познат на малките копитца. А как надбягвахме се с теб и стигахме до къщата любима заедно.

Със грейнали прозорци  и усмихната врата - за нас отворена. Сега го няма детският ми  смях. Ритмичното почукване по калдаръма на крачета бързи - няма го. Сега са тихи улиците стръмни в пустия старинен град.

Дойдох. Погалих те с усмивка през сълзи. И  влезнах през вратата ти творена. Затворих я, защото ще остана  тук завинаги, любима моя бяла къща.